Здравейте.
Виждам, че в съдържанието на това, което пиша, все повече се отдалечавам от заглавието на блога. Странно, но явно човек (е, най-малкото аз) има нужда да напише за това, което го притеснява... Някакъв вид емоционален отдушник може би...
Но тъй като годината отново свършва, ми се иска да погледна напред, и да споделя какви планове имам за тази, която следва. Първо, планирам отново да отида в Япония, този път лятото. Предполагам, че ще бъде в края на Юни, за да имаме цял месец (о да, няма да съм сам) за работа и, разбира се най-важното - за пътуване и снимки. Чисто емоционално за мен в момента това е цел номер едно. Като номер две - в момента пиша нещо като научна разработка, която евентуално ще се превърне в основата на проект, с който искам да кандидатствам за изследване на съответната тема, отново в Япония. Стискайте палци, имам мужда от цялата подкрепа, която е възможно да получа, защото (не искам да прозвучи като оправдание, но май е така) времето което прекарвам зад учителската катедра определено е довело до ръждясване на моите аналитични и писмени умения.
Иска ми се да пиша и за нещата, които се случват с мен в училище, и в живота, и може би ще го направя. Определено има за какво да пиша.
За училище - със сигурност ще работя до края на тази учебна година. След това... имам интересни предложения, и най-важното (за мен), те са свързани с възможността да се пътува до Токио поне веднъж годишно... Но и за това, когато му дойде времето.
Съзнавам, че съм много слаб като японист, и в интерес на истината, започнах да гледам сериозно и съответно да напредвам малко по-малко чак след като завърших университета и започнах да преподавам. И за това, уважаеми приятели, силно се надявам да стана по-добър през тази 2009 година, която е на прага ни. Ще положа всички усилия.
А в главата ми се въртят идеи, планове, желания, мечти... и по някакви причини една картина...
... гледам от 30-я етаж на хотела към хълмовете и островите, потопили се във водата отвъд пристанището на Хирошима. Отново вали, което прави гледката през прозореца леко нереална. Долу под мен - сгради, трамваи, движение. Но е малко подтискащо - тези хълмове са били причината атомната бомба да се хвърли точно тук, над този град...
Странни неща прави паметта ми с мен...
Е, да ви пожелая ... не, нищо няма да ви пожелавам, сигурен съм, че имате достатъчно от тези вече.
Просто се надявам идната година да е по-добра от отиващата си, но... това си зависи от нас.
Чао за сега
вторник, 30 декември 2008 г.
вторник, 15 юли 2008 г.
Благодаря
Благодаря на всички за милите коментари. Радвам се, че имам вашата подкрепа, това е много важно за мен, дори и в чисто личен план. Днес ми се иска да се спра по-подробно и до колкото е възможно по-малко емоционално на проблемите, с които се сблъсквам в качеството си на учител, а и като гражданин на нашата страна... Ето, съжалявам, че ще трябва да променя и тона на писане, но в този момент имам нужда от това, така че ще помоля за разбиране и търпение моите евентуални читатели.
И така, какви са проблемите, с които се сблъсквам? За съжаление съм принуден да поставя на първо място заплащането но труда, който полагам. То не стига за поддържане на някакъв жизнен минимум и ако позволите да използвам несвойствен за мен термин - аз работя на загуба. Дори само този факт логически води до следствието, че за да мога да си позволя... лукса да преподавам, се налага да работя поне още една работа (в моя случай няколко). От това следва, че времето, което мога да си позволя да отделя на подготовка за моите часове, за да бъдат повече или по-малко на ниво, става изключително ограничено. Ще си позволя да направя предположение, че аз не съм единствения учител в това положение. Това е и една от причините образованието в България в момента да е на това ниво, на което всички ние виждаме, че е. Разбира се, когато говорим за мотивация в работата, парите, въпреки че са един изключително важен фактор, не са единственият и в никакъв случай не би трябвало да са основен такъв. Ако при нас учителите заплатата беше основната мотивация за работа, в момента в България нямаше да има нито един учител, който да работи в държавно училище. Излиза, че въпреки ниските заплати, все още има нещо, което ни държи в училще, нали? За съжаление, мисля си, това е феномен, който трудно влеза в главите на нашите ръководители (отново съм принуден да пиша много общо, но това е положението).
Ако продължим по същия начин, то проблем номер две са учениците. Или по-скоро техните родители, които за да могад да осигурят препитание на семейството си от сутрин до вечер работят, и децата разбира се получават своето възпитание на улицата и в ... училище. Да, за съжаление при нискомотивирани учители, повечето от които вече са на годинки, и при странната идея, която все още битува в нашето общество, че строгите правила са отживелица от времето на комунизма, в училище (дори и в нашето "елитно" такова) имаме сериозен проблем с това да научим децата да са по-дисциплинирани и да работят по-сериозно (в крайна сметка си мисля, че това е едно от основните неща, които се учат в училище... така де, какво си спомняте от ... хм... химията или математиката от 10 клас нататък?). А при положение, че не виждат добри резултати от работата си, учителите разбира се, стават още по демотивирани да работят... Получава се затворен кръг, защото с това на свой ред допълнително демотивира и учениците... Но тъй като времето ми избяга, ще допиша това следващия път
И така, какви са проблемите, с които се сблъсквам? За съжаление съм принуден да поставя на първо място заплащането но труда, който полагам. То не стига за поддържане на някакъв жизнен минимум и ако позволите да използвам несвойствен за мен термин - аз работя на загуба. Дори само този факт логически води до следствието, че за да мога да си позволя... лукса да преподавам, се налага да работя поне още една работа (в моя случай няколко). От това следва, че времето, което мога да си позволя да отделя на подготовка за моите часове, за да бъдат повече или по-малко на ниво, става изключително ограничено. Ще си позволя да направя предположение, че аз не съм единствения учител в това положение. Това е и една от причините образованието в България в момента да е на това ниво, на което всички ние виждаме, че е. Разбира се, когато говорим за мотивация в работата, парите, въпреки че са един изключително важен фактор, не са единственият и в никакъв случай не би трябвало да са основен такъв. Ако при нас учителите заплатата беше основната мотивация за работа, в момента в България нямаше да има нито един учител, който да работи в държавно училище. Излиза, че въпреки ниските заплати, все още има нещо, което ни държи в училще, нали? За съжаление, мисля си, това е феномен, който трудно влеза в главите на нашите ръководители (отново съм принуден да пиша много общо, но това е положението).
Ако продължим по същия начин, то проблем номер две са учениците. Или по-скоро техните родители, които за да могад да осигурят препитание на семейството си от сутрин до вечер работят, и децата разбира се получават своето възпитание на улицата и в ... училище. Да, за съжаление при нискомотивирани учители, повечето от които вече са на годинки, и при странната идея, която все още битува в нашето общество, че строгите правила са отживелица от времето на комунизма, в училище (дори и в нашето "елитно" такова) имаме сериозен проблем с това да научим децата да са по-дисциплинирани и да работят по-сериозно (в крайна сметка си мисля, че това е едно от основните неща, които се учат в училище... така де, какво си спомняте от ... хм... химията или математиката от 10 клас нататък?). А при положение, че не виждат добри резултати от работата си, учителите разбира се, стават още по демотивирани да работят... Получава се затворен кръг, защото с това на свой ред допълнително демотивира и учениците... Но тъй като времето ми избяга, ще допиша това следващия път
понеделник, 2 юни 2008 г.
Културен шок
Здравейте отново. Доста се забавих с тази статийка, но какво да се прави... живот.
От завръщането ми от Япония мина доста време. Ако трябва да съм точен - 3 месеца и нещо...
Сега, поглеждайки назад от дистанцията на времето, самият факт, че съм бил в Япония ми се струва
малко нереален. Прекалено много се потопих в (ще използвам клише, не се сърдете) сивото ежедневие на нашите ... хм, ще ги нарека ...български реалности.
Иска ми се да поразсъждавам за това, с ваше позволение. Не искам да обиждам никого, а пък и не е много далновидно, за това смятам да не споменавам имена, но изпитвам сериозно недоволство от хората, от които зависи работата ми, такава, каквато е сега в момента... Пиша простичко - ние българите (включвам и себе си в това число, макар че се опитвам да се боря със себе си) сме мързеливи, некомпетентни, глупави, безинициативни... ммм да, олекна ми.
Извинете че ви занимавам с моите проблеми, но... казват, че не е хубаво човек да пази тези неща в себе си, защото бързо му окапва косата... Е, така убивам стреса. След Япония човек (е, поне аз) получава т.н. обратен културен шок, който се отразява демотивиращо и до някъде отрезвяващо, и усеща, че вече не е в една развита и уредена страна, а на едно място, където наглостта и простащината са се превърнали в основни ценности... Да... Ще попитате - и все пак, защо с такива мрачни краски говоря за нашата татковина. Ами ще ви напиша - от както се прибрах работя като учител по Японски език (отново). Заплатата, която получавам месечно е (дръжте се да не паднете) 230 плюс- минус 5 лева (стигат за - транспорт от вкъщи до училище и обратно - месечно 70 лева, останалото харча за закуски, за да не умра от глад - 5 лева дневно.. това е). А през седмицата правя основно това... И после хората се чудят защо учителите стачкуват, а образованието дълбае на дъното... Ами ето - за да могат учителите да си позволят лукса да преподават в държавно училище, те трябва да работят поне още една работа, иначе просто не става. Простичко казано - най базовото изискване за един учител да може да си върши работата, е да е жив. Е, опитайте да живеете само с 230 лв. на месец и едновременно с това да бъдете добър учител... Чувам, че министърът на образованието се хвалел, че учителите получавали средно поне по 600 лв, а имало и такива, които получават по 1000. Познайте колко такива колеги има в училищата, в които работа... Точно така, познахте... 0. НИТО ЕДИН!!! А най неприятно ми е, че основният проблем не е в заплащането, а в пълното безхабиерие.... добре, стига толкова.
Само една мисъл, която ми хрумна, май съм го писал и по-рано - къде са ни ценностите, и целите към които се стремим? Къде е смисълът в това, че всеки ден ходим на работа ( и тук аз нямам предвид само моята работа) освен този, гадния и глупав, но неизбежен - както казват -" ...ми, бачкам за да имам пари... Ако имах немаше да бачкам..."
Дъждът вали силно. Големи, тежки капки се блъскат с хиляди в прозореца ми, а гръмотевици свирят в своя хаотичен рок ритъм. А в главата ми изплуват нереални образи на градини, на камъни, на силен вятър, който отвява всичко и чупи чадърите на хората близо до една гара, нисък поклон и думите "добре дошли", а после - "благодаря Ви"...
От завръщането ми от Япония мина доста време. Ако трябва да съм точен - 3 месеца и нещо...
Сега, поглеждайки назад от дистанцията на времето, самият факт, че съм бил в Япония ми се струва
малко нереален. Прекалено много се потопих в (ще използвам клише, не се сърдете) сивото ежедневие на нашите ... хм, ще ги нарека ...български реалности.
Иска ми се да поразсъждавам за това, с ваше позволение. Не искам да обиждам никого, а пък и не е много далновидно, за това смятам да не споменавам имена, но изпитвам сериозно недоволство от хората, от които зависи работата ми, такава, каквато е сега в момента... Пиша простичко - ние българите (включвам и себе си в това число, макар че се опитвам да се боря със себе си) сме мързеливи, некомпетентни, глупави, безинициативни... ммм да, олекна ми.
Извинете че ви занимавам с моите проблеми, но... казват, че не е хубаво човек да пази тези неща в себе си, защото бързо му окапва косата... Е, така убивам стреса. След Япония човек (е, поне аз) получава т.н. обратен културен шок, който се отразява демотивиращо и до някъде отрезвяващо, и усеща, че вече не е в една развита и уредена страна, а на едно място, където наглостта и простащината са се превърнали в основни ценности... Да... Ще попитате - и все пак, защо с такива мрачни краски говоря за нашата татковина. Ами ще ви напиша - от както се прибрах работя като учител по Японски език (отново). Заплатата, която получавам месечно е (дръжте се да не паднете) 230 плюс- минус 5 лева (стигат за - транспорт от вкъщи до училище и обратно - месечно 70 лева, останалото харча за закуски, за да не умра от глад - 5 лева дневно.. това е). А през седмицата правя основно това... И после хората се чудят защо учителите стачкуват, а образованието дълбае на дъното... Ами ето - за да могат учителите да си позволят лукса да преподават в държавно училище, те трябва да работят поне още една работа, иначе просто не става. Простичко казано - най базовото изискване за един учител да може да си върши работата, е да е жив. Е, опитайте да живеете само с 230 лв. на месец и едновременно с това да бъдете добър учител... Чувам, че министърът на образованието се хвалел, че учителите получавали средно поне по 600 лв, а имало и такива, които получават по 1000. Познайте колко такива колеги има в училищата, в които работа... Точно така, познахте... 0. НИТО ЕДИН!!! А най неприятно ми е, че основният проблем не е в заплащането, а в пълното безхабиерие.... добре, стига толкова.
Само една мисъл, която ми хрумна, май съм го писал и по-рано - къде са ни ценностите, и целите към които се стремим? Къде е смисълът в това, че всеки ден ходим на работа ( и тук аз нямам предвид само моята работа) освен този, гадния и глупав, но неизбежен - както казват -" ...ми, бачкам за да имам пари... Ако имах немаше да бачкам..."
Дъждът вали силно. Големи, тежки капки се блъскат с хиляди в прозореца ми, а гръмотевици свирят в своя хаотичен рок ритъм. А в главата ми изплуват нереални образи на градини, на камъни, на силен вятър, който отвява всичко и чупи чадърите на хората близо до една гара, нисък поклон и думите "добре дошли", а после - "благодаря Ви"...
вторник, 26 февруари 2008 г.
Outro
Здравейте отново.
Както казват старите хора - времето тече много бързо, а всичко, колкото и да е хубаво - свършва.
Ето че моят престой в Япония клони към своя край. Изпитите свършиха, в момента съм в Киото, на последната екскурзия, преди да си замина. Посетихме Хирошима, Кобе, Нара и Осака, т.е. отново Кансай. Да не помислите, че ми е омръзнало? Не, напротив, страхотно е. Само дето поради непредвидени гравитационни сили моят фотоапарат вече не работи така добре както преди и съответно снимки няма... Е, имам си и видеокамера де... Тези от вас, с които ще се видя, като се прибера другата седмица (да, следващия петък съм при вас) ще видят хубави филмчета, освен снимките...
Много съм щастлив, че се прибирам, но ми е тъжно че си тръгвам... Може би се повтарям, но Япония е прекрасно място, където човек може да види всичко - от прекрасни, до ужасни неща. И смятам че съм късметлия поради факта, че по някакъв начин съм свързан с това място...
Най - често задавания въпрос на младия изучаващ японски език е "защо решихте да се занимавате с японски?". Е най-накрая мога да дам един добър отговор - "Обичам безкрайното търпение и вниманието към всеки детайл, които отдават японските майстори от всяка област на изкуството и културата на своите творения, особено когато говорим за традиционна култура. "
Е, как ви се струва? Пожелавам на всеки да види тази страна и да може, до колкото е възможно да я разбере, заслужава си.
Иначе, замисляйки се за този блог, не знам... Може би ще продължа да пиша по малко за неща, свързани с Япония и с работата ми, свързана с нея... Плюс това, разбира се, не смятам че съм за последен път тук, а напротив, така че със сигурност ще има какво да се пише. Но както казват - ще поживеем и ще видим. За сега дописане на всички, ще пиша още веднъж като се прибера в София, а после ще видим.... Може би сега е добър момент да се върнете назад в моя блог и да го прочетете целия от начало - не е толкова много, пък и чакам коментари и въпроси, току виж съм написал и нещо повече....
Както казват старите хора - времето тече много бързо, а всичко, колкото и да е хубаво - свършва.
Ето че моят престой в Япония клони към своя край. Изпитите свършиха, в момента съм в Киото, на последната екскурзия, преди да си замина. Посетихме Хирошима, Кобе, Нара и Осака, т.е. отново Кансай. Да не помислите, че ми е омръзнало? Не, напротив, страхотно е. Само дето поради непредвидени гравитационни сили моят фотоапарат вече не работи така добре както преди и съответно снимки няма... Е, имам си и видеокамера де... Тези от вас, с които ще се видя, като се прибера другата седмица (да, следващия петък съм при вас) ще видят хубави филмчета, освен снимките...
Много съм щастлив, че се прибирам, но ми е тъжно че си тръгвам... Може би се повтарям, но Япония е прекрасно място, където човек може да види всичко - от прекрасни, до ужасни неща. И смятам че съм късметлия поради факта, че по някакъв начин съм свързан с това място...
Най - често задавания въпрос на младия изучаващ японски език е "защо решихте да се занимавате с японски?". Е най-накрая мога да дам един добър отговор - "Обичам безкрайното търпение и вниманието към всеки детайл, които отдават японските майстори от всяка област на изкуството и културата на своите творения, особено когато говорим за традиционна култура. "
Е, как ви се струва? Пожелавам на всеки да види тази страна и да може, до колкото е възможно да я разбере, заслужава си.
Иначе, замисляйки се за този блог, не знам... Може би ще продължа да пиша по малко за неща, свързани с Япония и с работата ми, свързана с нея... Плюс това, разбира се, не смятам че съм за последен път тук, а напротив, така че със сигурност ще има какво да се пише. Но както казват - ще поживеем и ще видим. За сега дописане на всички, ще пиша още веднъж като се прибера в София, а после ще видим.... Може би сега е добър момент да се върнете назад в моя блог и да го прочетете целия от начало - не е толкова много, пък и чакам коментари и въпроси, току виж съм написал и нещо повече....
събота, 19 януари 2008 г.
Не съм сигурен кой номер подред....
Само мънико обновление (голямо намигване към Аозора). Как сте уважаеми малобройни, но за сметка на това изключително качествени читатели? Пиша ви за да ви кажа, че време почти не остана, и след около месец и мъничко ще се върна в България... А, да, и да ви пратя снимки - моля
На път към Камакура. През прозореца на влака се вижда това - статуя на Каннон -символ на милосърдието
Следват няколко снимки от Камакура -
В Шинто птиците се смятат за пратеници на боговете - ето няколко -
В традиционната японска култура винаги се говори за простотата и внимание към детайла - вижте това дърво. Тази форма е постигната с много постоянство и търпение - а изглежда доста естествено, нали -
Това е големият Буда в Камакура, надзъртащ за да види чужденците, които идват да го поздравят -
Ето и по-от близо -
Другото нещо, което винаги ме е поразявало в Япония, са малките каменни фигурки, които човек може да види навсякъде из природата, стига да се поотдалечи от големия град-
А това са голямо количество статуетки на будистки монаси - по всяка вероятност Джизо-сан - пазител на децата.
А това е още един пример за японско градинарско изкуство - поне за мен тези градини са едни от най-хубавите на света -
Понеже ви бях обещал да пиша за Дисни сий, а пък в момента не ми се пише за това - ето ви една снимка от там - мястото е наистина много интересно, и както се казва - майсторски пипнато - човек може да се разхожда с часове от там и просто да разглежда как са го направили -
Е, ами толкова за сега, за съжаление тъй като имам много неща за учене (по - скоро за измисляне - чака ме примерен учебен час по японска култура, който трябва да водя) не остава време да пиша много, надявам се да ме извините за което. Е дописане!
На път към Камакура. През прозореца на влака се вижда това - статуя на Каннон -символ на милосърдието
Следват няколко снимки от Камакура -
В Шинто птиците се смятат за пратеници на боговете - ето няколко -
В традиционната японска култура винаги се говори за простотата и внимание към детайла - вижте това дърво. Тази форма е постигната с много постоянство и търпение - а изглежда доста естествено, нали -
Това е големият Буда в Камакура, надзъртащ за да види чужденците, които идват да го поздравят -
Ето и по-от близо -
Другото нещо, което винаги ме е поразявало в Япония, са малките каменни фигурки, които човек може да види навсякъде из природата, стига да се поотдалечи от големия град-
А това са голямо количество статуетки на будистки монаси - по всяка вероятност Джизо-сан - пазител на децата.
А това е още един пример за японско градинарско изкуство - поне за мен тези градини са едни от най-хубавите на света -
Понеже ви бях обещал да пиша за Дисни сий, а пък в момента не ми се пише за това - ето ви една снимка от там - мястото е наистина много интересно, и както се казва - майсторски пипнато - човек може да се разхожда с часове от там и просто да разглежда как са го направили -
Е, ами толкова за сега, за съжаление тъй като имам много неща за учене (по - скоро за измисляне - чака ме примерен учебен час по японска култура, който трябва да водя) не остава време да пиша много, надявам се да ме извините за което. Е дописане!
Абонамент за:
Коментари (Atom)