вторник, 28 декември 2021 г.

Извинението

 Замисляли ли сте се кога човек се извинява? Какви са тези ситуации, в които се налага да поднесете извинения? В Япония в това отношение разбиранията за нормалното, струва ми се, са доста по-различни от тези, с които сме свикнали в България.

Тъй като в Япония често най-важната обществена ценност е т.нар. хармония или уа[1] (), много, ама много често срещаме извинение в ситуации, в които изобщо не го очакваме.

Позволете да дам два примера от своя собствен опит с този феномен.

Когато правех съвсем първите си и неуверени стъпки по пътя на работата с японски език, веднага след като завърших университета, постъпих като учител в една столична гимназия с изучаване на източни езици. В този период в България все още идваха доброволци от известна японска държавна агенция за международно сътрудничество и две такива дами-доброволки бяха мои колежки в училището. Започнах работа по-късно от тях и по японските разбирания те бяха старши” учителки спрямо мен. Това най-вероятно също има значение за историята, която се каня да ви разкажа, но при всяко положение е цяла дълга тема, за която си заслужава да се пише отделно.   

В самото начало колежките бяха с добро отношение и даже се обръщаха към мен с уважителното сенсей” и повече или по-малко не ми се бъркаха в преподаването. Всичко това беше едновременно и добре, защото ме оставяха да правя каквото си искам, и зле, защото нямах много добра и ясна идея какво всъщност правя, но като цяло нещата вървяха нормално. До момента, в който поради едно (както ми изглеждаше тогава) недоразумение, японките не решиха, че съм сгафил ужасно и трябва да ми го покажат. 

Причината беше много прозаична - трябваше да отида на родителска среща на адрес, различен от този на училището, а почти веднага след нея трябваше да се върна, за да проведа час по японски. Изчисленията ми показваха, че ако побързам след родителската среща, ще успея да стигна 2-3 минути преди началото на урока ми, така че ще мога да започна навреме. В крайна сметка така и направих - родителска среща, с която се справих в предвиденото време, каране бързо, за да може времето за придвижване също да бъде в рамките на очакваното - и в крайна сметка стигнах по план 2 минути преди началото на часа си. 

Каква беше изненада ми обаче, когато, влизайки леко запъхтян в класната стая, пред очите ми се разкри следната гледка: една от японските колежки вече беше започнала да преподава вместо мен на леко изненаданите ученици, а другата също беше в класната стая и ме гледаше много намръщено. Е, без много обяснения ме оставиха да продължа работа на тяхно място, но останаха в час и ме наблюдаваха със сурови каменни лица.

След като урокът свърши, двете японки ме повикаха при себе си и започнаха сърдито да искат обяснения - къде съм се запилял, как така, като имам час и учениците ме чакат, аз си позволявам да закъснявам, как те трябва да закърпват положението заради мен… С две думи ме направиха на две стотинки. А на мен изобщо не ми беше ясно защо точно ми се карат и какво изобщо ги е прихванало…


[1] Има спор в българската японистична лингвистика, доколкото такова нещо съществува, дали трябва да се пише уа”, или по-традиционното ва”.


Ако анализирам ситуацията на базата на опита си днес, мога да кажа, че съм допуснал немалко грешки от японска гледна точка. И особено - грешки при общуването си с японци, за които запазването на хармонията е наистина важно.

Разбира се, тогава нямах никаква представа в какво се състои проблемът и веднага започнах да им обяснявам - ама нали стигнах навреме, пък и имах важна родителска среща преди това, че не мога да разбера защо са толкова сърдити… Те обаче продължиха да настояват, че така не се работи, че съм несериозен и общо взето бяха изключително недоволни. И с всеки мой опит за обяснение изглежда се изнервяха все повече и повече. В крайна сметка се стигна дотам, че ме сметнаха за толкова неблагонадежден, че да не могат да ми позволят да замина за Япония на специализацията за учители по японски език, която тогава очаквах с голямо нетърпение, в интерес на истината[1]. За мое щастие двете японки бяха просто доброволки в училище и нямаха практическата власт да ми забранят или попречат на каквото и да било, така че в крайна сметка успях да замина за Япония, но ситуацията се запечата в ума ми - дотам, че и до днес все още се сещам за нея и я обмислям сериозно…

Започнах да разбирам какво точно се беше случило доста месеци по-късно – едва когато се върнах от Япония. Тогава имах възможността да си поговоря спокойно с една от двете доброволки и в крайна сметка се сдобих с нишка, която ми помогна да  разплета тази мистерия, развълнувала ме толкова много преди време. 

Като изключим това, че не бях дал достатъчно информация относно програмата си в съответния ден, проблемът се оказа съвсем прост. Както ми обясни японската ми колежка, невероятно много съм ги изнервил с това, че не съм се извинил. Отгоре на всичко съм допуснал най-сериозната грешка от гледна точка на един японец - без да се извиня за ситуацията, просто съм започнал да се оправдавам. След това ми напомни нещо, което ми беше направило впечатление, когато учех в Япония - без значение дали са виновни за нещо или не - винаги, с цел да се запази хармонията”, японците първо се извиняват. Едва след това, ако се налага, но много внимателно, за да не наранят някого, поне привидно мислят кой всъщност е виновен… 

Разбира се, проблемите ми в онази ситуация с родителската среща и урока по японски бяха значително повече и си заслужава да се разгледат допълнително, но най-вероятно щях да омекотя голяма част от неприятните усещания, ако се бях извинил, без направо да започна да давам обяснения за ситуацията, или както японците често казват - да се оправдавам.

Този опит се оказа безценен за много от моите бъдещи отношения с всякакви японци - колеги, приятели, семейство и т.н.

Ето още една съвсем кратка история, която може да илюстрира колко е важно извинението, когато искаме да запазим хармонията между хората. При последната ми командировка в България стана ясно, че ще трябва да наема хотел и кола за сметка на японската фирма, за която работя. Причината беше, че при престоите си в София отсядам в апартамента на родителите си, но фирмата има офис и завод в друг град, където трябваше да отида. Големите шефове, с които работим по българския проект, одобриха предварително тези мои разходи и аз спокойно си свърших работата. След като се върнах обратно в Япония, изпратих сметките за хотел и кола на прекия си ръководител (по-ниско в йерархията от големите шефове). Той обаче се оказа подчертано учуден от факта и ми прати имейл, в който ясно заяви, че е знаел, че съм в България, но никой не му е давал обяснения за хотели, коли и други такива разходи - как така му пращам фактурите? Нещото, което веднага направих в отговор на този имейл, беше да се извиня дълбоко, че не съм го информирал подробно за плановете си в България, с което значително съм го притеснил. После обаче добавих, че съм получил разрешението на големите шефове да направя въпросните разходи. Добавих и тези големи шефове към списъка с получатели на писмото, за да са запознати със ситуацията. Като резултат от това получих извинение от прекия си шеф за това, че непрекъснато ме проверява (в интерес на истината, досега никога не ме беше проверявал, но какво да се прави - учтивост), както и от двамата големи шефове за това, че самите те не са споменали нищо на моя пряк шеф.

От японска гледна точка по този начин ние всички запазихме хармонията помежду си, а пък това кой крив и кой прав беше оставено да виси във въздуха. С други думи - следващият път при подобна ситуация аз ще знам, че трябва да информирам и прекия си шеф, когато се очаква да имам допълнителни разходи, а пък най-вероятно шефът на отдела също ще спомене на своя подчинен, че ми е дал позволение. Това е заобиколният, но забележителен начин, по който в Япония хората избягват, доколкото е възможно, директни конфликти.

Изводът от тeзи истории - ако работите с японци и се окажете в ситуация, в която ви се карат за нещо - първо се извинете, че сте създали проблем (и сте нарушили хармонията, без значиние кой всъщност е виновен наистина), пък после най-вероятно ще ви се извинят и на вас, отново в името на тази хармония. Накрая обаче е добре да си направите и извод все пак защо се случило това, което се е случило, и при идеална ситуация да не допускате да се случи отново, доколкото зависи от вас.

 



[1] Тази специализация в много отношения се оказа съдбоносна за мен и съм силно благодарен, че успях да отида. Мисля, че и по-нататък ще бъде спомената

вторник, 3 ноември 2020 г.

Много години по-късно, в друг живот...

    Здравейте отново. Отдавна се съм писал, струва ми се, хех. След определено подканване е време да съживя този блог, и ще започна със текстче за това какво се случи през последните ... ахам... 7 (седем!) години. 

    Малко мрачно - Осака не се отрази добре на семейния живот. Маги и аз сме минало. Не мисля, че Япония беше основната причина за това, но определено допринесе. Най-общо казано - във времето интересите, стремежите и мечтите ни започнаха да се разминават все повече и повече. Докато накрая нишката която ни свързваше изтъня прекалено и се скъса. Нали знаете какво е усещането, когато опънете силно ластик, а той се скъса и ви плесне по ръката. В случая с междучовешките взаимоотношения - може да боли доста... 

    Тийм Окина (не си спомням дали съм писал за това преди, трябва да погледна, но накратко - това е фирмата, която направихме с мой много добър приятел) все още същесвува и даже по малко създаваме разни малки, но много интересни проекти. Малко е трудно да го правим от разстояние, защото колегата е в София, докато аз преди 2 години се преместих окончателно в Япония, но някак си успяваме.

    И как така реши да се преместиш в Япония, ще попитате. Ами ако трябва да съм съвсем честен - аз нямах желание за се прибирам въобще след като завърших Осакския университет, и се забавлявах с мисълта да си остана в Япония още тогава, но решението в крайна сметка беше съвсем ясно - ако исках да запазя семейните си отношения, трябваше да се приберем... Сега от дистанцията на времето си давам сметка, може би бих могъл да си поставя нещата и по-друг начин, но... ще го мисля при следващ replay на живота, хе-хе... А в този - намерих си подходящо човече, с което се чувствам добре, намерихме си апартаментче в околностите на град Йокохама (да, има и заводи за автомобилни гуми в околностите!), плащам си данъците като примерен... жител (щях да напиша "гражданин", но смисълът на тази дума е малко по-различен на български) и ... животът е хубав. 

    Ще продължа да пиша идните дни и седмици. Вдъхновен съм отново, и може би този път ще се получи интересно. Междувременно - качвам снимка две от миналата седмица, когато на връщане от северна Япония минах покрай централната гара на Токио и Императорския дворец.



                        Японското знаме пред гарата



              Мост над последния ров преди стените на стия замък Едо, днес Императорски дворец

 


събота, 2 февруари 2013 г.

събота, 11 август 2012 г.

Токайдо през прозореца...

За няколко дена съм в Токио.
Иска ми се да напиша нещо като малък попътен дневник, но ще се огранича до снимков материал, защото е по-лесно. По пътя за насам снимах през прозореца на автобуса. Движихме се по пътя Токайдо, който свързва Киото и Токио от стари времена и гледката както винаги е много приятна.  Ето какво се получи от моите фотографии:

За фон - къдрави планини...




Тук произвеждат чай. Интересно е, че почти навсякъде от двете страни на пътя в продължение на 500 км. преобладават чаените храсти, които явно са основна селскостопанска култура заедно с ориза, поне тук.




Наближаваме Нагоя, огромен индустриален център и мястото, където е световното седалище на Тойота. Преминаваме по серия от мостове над пристанището...




Автомобили, готови за износ...


И отново оризови полета, толкова зелени през лятото...







Най-накрая, след залез слънце - пристигам в Токио. Колоната на снимката поддържа влаковите релси на гара Канда, сравнително близо до императорския дворец. Казват, че тези железа са от преди войната, и до днес отгоре минават влакове. 


Този ден пътуването приключи, и с това и тази статийка. До следващия път...

събота, 4 август 2012 г.

Гледката през западния прозорец, вечер...




Вечер е приятно да се излезе на балкона, вече не е толкова горещо. Диагоналната светеща линия са автомобилите, които минават пред нас -при такава дълга експозиция движещите се светлини се превръщат в линии...

вторник, 26 юни 2012 г.

Пътуване...

Два месеца след прибирането ни обратно в Япония, разчиствайки стари файлове от компютъра си, попаднах на снимки от пътуването ни насам. Реших, че вместо да ги изтрия, бих могъл да ги кача тук с малък коментар към всяка от тях. Надявам се да ви е интересно.

Летище София, Терминал 2. Самолетът за Москва е на ръкава, скоро ще се качваме.
...Това особено чувство преди да потеглиш на път...


Храната, която дават в този полет. София-Москва - около 2 часа и нещо. До колкото си спомням кексчето беше доста вкусно. В чашата - може би чай?








Москва, Шереметиево. В очакване на следващия полет... Контражур. Доста чакане падна - времето ни за трансфер беше от порядъка на 4-5 часа...



Нашият самолет - Airbus 330-300. Голяма машина...


Мястото за краката по време на дългия полет Москва - Токио. Под предната седалка - раницата с техника. Не прекалено комфортно, но не и прекалено неприятно, стига да има човек с какво да се разсейва... 
Летим над Сибир...


Когато на вън се стъмни реших да си поиграя със системата за забавление, вградена в седалката пред мен. Разглеждайки какви филми има попаднах на Кръстикът. Ето кадър от началото на филма. Между другото, винаги съм си мислил, че Майкъл Корлеоне се играе от Робърт Дениро, а се оказа че е Ал Пачино... Странно.
Както и да е, чудесно си прекарах времето с този филм.
Ето и вечерята, никак не беше лоша...

След филм и храна  се опитах да поспя. Трудна работа, въпреки че Маги се премести да спи на предния ред и имах две седалки за себе си.
И все пак - къде да си сложи краката човек...
След няколко часа се приземихме в Токио доста скапани от дългото пътуване и липса на сън. А трябваше и да загубим 4-5 часа, преди нашите приятели, при които Маги щеше да спи първите няколко дни се освободят. Като капак заваля и дъжд. Доста време обикаляхме насам-натам, чудейки се какво да правим. После си погубихме времето в едно кафене, повече спейки от колкото каквото и да е друго.

По късно отидохме до Акихабара, оставихме си багажа в шкафчетата за багаж на гарата, след приключение за търсене на правилния размер шкафче и разваляне на пари, защото заключващите механизми на тези шкафчета приемаха само монети от по 100 йени...

Е, накрая се срещнахме с нашите приятели, аз им поверих Маги се насочих към токийската гара за да хвана влака стрела за Осака. Вече беше сравнително късно, може би около 8 часа вечерта, когато се качих. Беше съвсем празен, поне в началото...
 Тук имаше значително повече място за краката ми, имаше и контакт, в който си заредих разните мобилни устройства. В последвалите 2 часа и нещо и при скорост към 300 километра час, при която в тъмното е трудно да се раличи каквото и да било през прозореца, аз се борех да не заспя съвсем, но е напълно възможно и да съм подремнал за известно време, не си спомням ясно.
Когато най накрая пристигнах в Осака бях наистина съвсем скапан, но все пак с последни сили се качих на метрото заедно с багажа (цяло чудо, че не го загубих някъде, толкова бях заспал) и след няколко спирки и малко ходене пеша си бях у дома. Обадих се на Маги да и кажа, че съм пристигнал и най-накрая заспах добре заслужен сън.

Очакваше ме дълъг ден на сутринта...


петък, 11 май 2012 г.

И пак...

Отново сме в Япония.

 Прибрахме се преди две около две седмици, и сега мога да пиша за това полу-размазал се върху татамито в нашия малък апартамент в покрайнините на Осака...

Завръщането в България беше... любопитно. Разбира се най-важното беше това, че видях за първи път от доста време родителите си, сестра ми и всички приятели... е, почти всички (за съжаление времето не стигна... уж го бяхме планирали...).

Времето беше топло, а цялото усещане беше за огромен контраст. До колкото си спомням и други са го казвали, но Япония е една анти-България в много отношения. Но това е само привидно, струва ми се. Разбира се, обикновените, ежедневни неща са достойни за нещо като Софийски синдром (ако София беше толкова известна, разбира се). Това е опит за алюзия с т.нар. Парижки синдром, при който японски туристи, които имат предварително създадена идеализирана представа за Париж, отиват там и срещайки се с не дотам идеалната истина получават психическо разстройство.  От друга страна японците, които познавам ми се струват доста подобни на българите като начин на възприемане на света... но знам ли.

Има нещо, което през цялото време ми се въртеше из главата докато бяхме там, и ми се струва важно. Имайки предвид общото положение в България (по-специално в София), което наблюдавах, ми се струва, че ако някой се захване с бизнес, какъвто и да е бизнес и работи както трябва, по японски примерно (имам предвид - без да мрънка, без да се оплаква, ако работи с удоволствие и с идея за перфекционизъм, без да приема работата като нещо досадно, което просто трябва да се свърши) то би трябвало да се справи много добре, имайки предвид конкуренцията...

Хм.. .интересно. Вдъхновението ми за писане избяга. Добре, спирам до тук и ще продължа отново идните дни.

Между другото това с Парижкия синдром ме наведе на мисълта за идеализираната представа за Япония у доста от българите, които познавам, и тяхната реакция, когато дойдат тук. И за това трябва да се пише, но първо трябва да си поизясня някакви неща за мен самия...

И накрая - имам прекрасни китайски колеги. И мисля сериозно за учене на мандарин.


Лека нощ.