Замисляли ли сте се кога човек се извинява? Какви са тези ситуации, в които се налага да поднесете извинения? В Япония в това отношение разбиранията за нормалното, струва ми се, са доста по-различни от тези, с които сме свикнали в България.
Тъй като в Япония често най-важната обществена ценност е т.нар. хармония или уа[1] (和), много, ама много често срещаме извинение в ситуации, в които изобщо не го очакваме.
Позволете да дам два примера от своя собствен опит с този феномен.
Когато правех съвсем първите си и неуверени стъпки по пътя на работата с японски език, веднага след като завърших университета, постъпих като учител в една столична гимназия с изучаване на източни езици. В този период в България все още идваха доброволци от известна японска държавна агенция за международно сътрудничество и две такива дами-доброволки бяха мои колежки в училището. Започнах работа по-късно от тях и по японските разбирания те бяха „старши” учителки спрямо мен. Това най-вероятно също има значение за историята, която се каня да ви разкажа, но при всяко положение е цяла дълга тема, за която си заслужава да се пише отделно.
В самото начало колежките бяха с добро отношение и даже се обръщаха към мен с уважителното „сенсей” и повече или по-малко не ми се бъркаха в преподаването. Всичко това беше едновременно и добре, защото ме оставяха да правя каквото си искам, и зле, защото нямах много добра и ясна идея какво всъщност правя, но като цяло нещата вървяха нормално. До момента, в който поради едно (както ми изглеждаше тогава) недоразумение, японките не решиха, че съм сгафил ужасно и трябва да ми го покажат.
Причината беше много прозаична - трябваше да отида на родителска среща на адрес, различен от този на училището, а почти веднага след нея трябваше да се върна, за да проведа час по японски. Изчисленията ми показваха, че ако побързам след родителската среща, ще успея да стигна 2-3 минути преди началото на урока ми, така че ще мога да започна навреме. В крайна сметка така и направих - родителска среща, с която се справих в предвиденото време, каране бързо, за да може времето за придвижване също да бъде в рамките на очакваното - и в крайна сметка стигнах по план 2 минути преди началото на часа си.
Каква беше изненада ми обаче, когато, влизайки леко запъхтян в класната стая, пред очите ми се разкри следната гледка: една от японските колежки вече беше започнала да преподава вместо мен на леко изненаданите ученици, а другата също беше в класната стая и ме гледаше много намръщено. Е, без много обяснения ме оставиха да продължа работа на тяхно място, но останаха в час и ме наблюдаваха със сурови каменни лица.
След като урокът свърши, двете японки ме повикаха при себе си и започнаха сърдито да искат обяснения - къде съм се запилял, как така, като имам час и учениците ме чакат, аз си позволявам да закъснявам, как те трябва да закърпват положението заради мен… С две думи ме направиха на две стотинки. А на мен изобщо не ми беше ясно защо точно ми се карат и какво изобщо ги е прихванало…
[1] Има спор в българската японистична лингвистика, доколкото такова нещо съществува, дали трябва да се пише „уа”, или по-традиционното „ва”.
Ако анализирам ситуацията на базата на опита си днес, мога да кажа, че съм допуснал немалко грешки от японска гледна точка. И особено - грешки при общуването си с японци, за които запазването на хармонията е наистина важно.
Разбира се, тогава нямах никаква представа в какво се състои проблемът и веднага започнах да им обяснявам - ама нали стигнах навреме, пък и имах важна родителска среща преди това, че не мога да разбера защо са толкова сърдити… Те обаче продължиха да настояват, че така не се работи, че съм несериозен и общо взето бяха изключително недоволни. И с всеки мой опит за обяснение изглежда се изнервяха все повече и повече. В крайна сметка се стигна дотам, че ме сметнаха за толкова неблагонадежден, че да не могат да ми позволят да замина за Япония на специализацията за учители по японски език, която тогава очаквах с голямо нетърпение, в интерес на истината[1]. За мое щастие двете японки бяха просто доброволки в училище и нямаха практическата власт да ми забранят или попречат на каквото и да било, така че в крайна сметка успях да замина за Япония, но ситуацията се запечата в ума ми - дотам, че и до днес все още се сещам за нея и я обмислям сериозно…
Започнах да разбирам какво точно се беше случило доста месеци по-късно – едва когато се върнах от Япония. Тогава имах възможността да си поговоря спокойно с една от двете доброволки и в крайна сметка се сдобих с нишка, която ми помогна да разплета тази мистерия, развълнувала ме толкова много преди време.
Като изключим това, че не бях дал достатъчно информация относно програмата си в съответния ден, проблемът се оказа съвсем прост. Както ми обясни японската ми колежка, невероятно много съм ги изнервил с това, че не съм се извинил. Отгоре на всичко съм допуснал най-сериозната грешка от гледна точка на един японец - без да се извиня за ситуацията, просто съм започнал да се оправдавам. След това ми напомни нещо, което ми беше направило впечатление, когато учех в Япония - без значение дали са виновни за нещо или не - винаги, с цел „да се запази хармонията”, японците първо се извиняват. Едва след това, ако се налага, но много внимателно, за да не наранят някого, поне привидно мислят кой всъщност е виновен…
Разбира се, проблемите ми в онази ситуация с родителската среща и урока по японски бяха значително повече и си заслужава да се разгледат допълнително, но най-вероятно щях да омекотя голяма част от неприятните усещания, ако се бях извинил, без направо да започна да давам обяснения за ситуацията, или както японците често казват - да се оправдавам.
Този опит се оказа безценен за много от моите бъдещи отношения с всякакви японци - колеги, приятели, семейство и т.н.
Ето още една съвсем кратка история, която може да илюстрира колко е важно извинението, когато искаме да запазим хармонията между хората. При последната ми командировка в България стана ясно, че ще трябва да наема хотел и кола за сметка на японската фирма, за която работя. Причината беше, че при престоите си в София отсядам в апартамента на родителите си, но фирмата има офис и завод в друг град, където трябваше да отида. Големите шефове, с които работим по българския проект, одобриха предварително тези мои разходи и аз спокойно си свърших работата. След като се върнах обратно в Япония, изпратих сметките за хотел и кола на прекия си ръководител (по-ниско в йерархията от големите шефове). Той обаче се оказа подчертано учуден от факта и ми прати имейл, в който ясно заяви, че е знаел, че съм в България, но никой не му е давал обяснения за хотели, коли и други такива разходи - как така му пращам фактурите? Нещото, което веднага направих в отговор на този имейл, беше да се извиня дълбоко, че не съм го информирал подробно за плановете си в България, с което значително съм го притеснил. После обаче добавих, че съм получил разрешението на големите шефове да направя въпросните разходи. Добавих и тези големи шефове към списъка с получатели на писмото, за да са запознати със ситуацията. Като резултат от това получих извинение от прекия си шеф за това, че непрекъснато ме проверява (в интерес на истината, досега никога не ме беше проверявал, но какво да се прави - учтивост), както и от двамата големи шефове за това, че самите те не са споменали нищо на моя пряк шеф.
От японска гледна точка по този начин ние всички запазихме хармонията помежду си, а пък това кой крив и кой прав беше оставено да виси във въздуха. С други думи - следващият път при подобна ситуация аз ще знам, че трябва да информирам и прекия си шеф, когато се очаква да имам допълнителни разходи, а пък най-вероятно шефът на отдела също ще спомене на своя подчинен, че ми е дал позволение. Това е заобиколният, но забележителен начин, по който в Япония хората избягват, доколкото е възможно, директни конфликти.
Изводът от тeзи истории - ако работите с японци и се окажете в ситуация, в която ви се карат за нещо - първо се извинете, че сте създали проблем (и сте нарушили хармонията, без значиние кой всъщност е виновен наистина), пък после най-вероятно ще ви се извинят и на вас, отново в името на тази хармония. Накрая обаче е добре да си направите и извод все пак защо се случило това, което се е случило, и при идеална ситуация да не допускате да се случи отново, доколкото зависи от вас.
[1] Тази специализация в много отношения се оказа съдбоносна за мен и съм силно благодарен, че успях да отида. Мисля, че и по-нататък ще бъде спомената
